Начало BG Лондон Бележка под линия

Бележка под линия



Категория BG Лондон | 2018/03/08 at 10:00 PM | 84
Коментари ->> Добави Коментар

Диляна Лупанова е родена през 1990 г. в Стара Загора. След като завършва гимназия през 2009 г., заминава за Лондон, където учи бизнес администрация в King’s College London.

От 2012 г. насам работи в Lloyds Banking Group. България остава не просто мястото, където се е родила, но и домът, който винаги е в мислите й.

Историята на Диляна е лична и откровена, каквито са повечето истории от детството.

И ако тонът, с който разказва за миналото ти се стори твърде мрачен, не забравяй да обърнеш внимание на бележката под линия, защото тя има потенциал да се окаже изключително важна. Именно там се крие личният избор и неизменната отговорност за това как всеки от нас ще завърши своята история. Ако не разкажем миналото такова, каквото е било, автентичният разговор за бъдещето ще бъде немислим да се случи. Не бива да се отказваме. Все пак сме деца на свободата, нали?

Бележка под линия



Стара Загора, София, Лондон, София, Стара Загора, София, Лондон, София, Стара Загора, Лондон, Лондон, София… Куфар. Тежък. Аз. Сама. Зъби. Стиснати. Избори. Мечти. Сбогуване. Срещи. Ново. Старо. Липса. Носталгия. Амбиция.  Къде съм? Коя съм? Защо съм тук? Какво има пред мен?

Родена съм в самия край на Ноември 1990 г. – точно след като последното комунистическо правителство слиза от власт. Преносена с десет дни, мама винаги е казвала, че сякаш съм изчаквала Андрей Луканов да подаде оставка, защото не съм искала да се родя в грозен свят. Е, въпреки всичко се родих в грозен свят – промяната не се случва за една нощ. Отнема време. Кратко. Дълго. Нашето.

Интересно е било да си родител тогава! Баща ми е трябвало да се реди на опашка за мляко, докато възрастните хора неодобрително са цъкали с език, гледайки майка ми с две деца в ръце – „Гледай я, то хляб няма, а тя ги народила. Кой ще ги храни – не е време за деца сега!”.

Но напук родителите ми са били оптимисти. В крайна сметка режимът е прясно свален и сега е техен ред да имат своята свобода, нали? Най-накрая. Речено-сторено. Баща ми основава частен бизнес, пътува и търгува с международни компании – каква революция след всичките тези години! И честно казано, никога не ни е било зле, въпреки икономическите трудности в страната.

Аз израснах с кукли Барби, донесени от Сингапур, пастели Crayola от Германия, бонбони M&M, шоколад Toblerone и Cadbury… Никога няма да забравя вълнението на майка ми, докато разопаковахме онази първа кукла Барби! Ръцете й трепереха, беше толкова внимателна с нея сякаш в ръцете си имаше не пластмасова играчка, а безценно съкровище.

Не можех да разбера. За мен това си беше просто кукла. Красива, руса, нова, но все пак кукла. За нея обаче това беше символ на едно изгубено детство, на всички онези неща, които не е можела да има, за които дори не е можела да мечтае, защото не е имала представа, че съществуват.

Аз израснах с песните на Щурците, Стари Муцуни, The Beatles на задната седалка на колата, докато обикаляме из България. Толкова много уикенди. Толкова много различни места. Толкова много изоставени селца. Толкова много лъкатушещи пътища. Родителите ми искаха аз и сестра ми да познаваме истински родината си, природата й, историята й, дори недъзите й.  За да я обичаме, за да я ценим, за да се чувстваме свързани с нея. Без значение къде сме.

Аз израснах, докато мама и тати се прибираха късно от работа. Вече го нямаше соцработното време от 8 до 17 ч. Не и в новите времена. Не и ако искаш да бъдеш успял, да постигаш, да надминаваш. Но въпреки това те винаги имаха време да ни се скарат, ако имаме оценка различна от 6, да ни изпитат за урока по история, да чуят кой кого е оскубал в междучасието, да говорят, да дискутират, да обясняват, да им пука.

Аз израснах с дървени ваканции в училище, защото доставките на нафта ги спираха редовно, а пари за отопление просто нямаше. Поради същата причина израснах и без да спортувам – спортните зали и плувните басейни бяха вледеняващо студени през зимата, а аз – постоянно болна.

Аз израснах във времена, когато на крехката възраст от 12 г., без проблем можеше да си купиш цигари и водка (дори от магазинчето срещу училище) и да ги консумираш в учебно време зад близкия трафопост; когато боевете бяха нормално явление и атракция след края на учебните занятия; когато имаше детски дискотеки, в които топ хитовете бяха Искам твойто тяло, последвана отYou can leave your hat on за финал, а малолетни момичета правеха секс в тоалетните, докато други припадаха след изпитото патронче водка Флирт.

Аз израснах във времена, когато посредствеността заливаше българските училища. Да  ходиш на частни уроци, за да наваксаш с материала в училище бе прието за норма и без задължителните математика и литература в седми клас бе невъзможно да влезеш в добрите гимназии. Шестиците бяха по-скоро шестиченца, раздавани на килограм и отличник отдавна не беше титла само за усърдните и талантливите. Всъщност последните дори изглеждаха глуповато в усилията си – нали в крайна сметка накрая дипломата им ще е същата като на този, който пет години чинно е преписвал от тях?!

Дефицитът на морал в класните стаи беше мълчаливо култивиран и подхранван от незаинтересувани учители на смешни заплати (та маратонките и телефоните на някои ученици струваха повече!), които трябваше да се прехранват чрез допълнителни уроци, а повечето родители функционираха като крепост за децата си, легитимирайки постъпките им в разрез с училищните правила и ред.

Що за образователна система, а? Не превърна ли точно тя качествените преподаватели в изчезващ вид (благодаря, че все пак Ви имаше!), а учителството в една от най-нежеланите професии сред младите хора? Не допринесе ли именно тя за девалвацията на ценностите на поколението ни, на обществото ни?

Аз израснах, учейки английски език от четиригодишна възраст (едва половин година, след като се научих да чета на български език и да познавам българската азбука!). След това дойде ред на немския. Казваха ни, че това е важно, че ще ни отвори врати, че ще ни направи конкурентноспособни един ден. Беше толкова ясно: ако се справям добре в училище и знам чужди езици, може да уча в чужбина и да имам по-добър живот. Тази проста концепция беше сякаш имплантирана в съзнанието ми от съвсем крехка възраст – съзнателно или подсъзнателно. Това е концепция, която същите тези родители, които с всички усилия се опитваха да ме възпитат като отговорен и мислещ български гражданин, сега с влага в очите, избираха да подкрепят.

И колко още майки днес, в България, доброволно избраха да преглъщат болката от това да виждат децата си само по Skype или за Коледа? На колко сълзи стана свидетел ескалаторът на Терминал 2 на Летище София? Колко безсънни нощи прекараха същите тези родители, обвинявайки се за изгубените години, за това, че са оставили онази свобода от началото на 90-те да си остане единствено утопия, че са позволили промяната да не се случи навреме за техните деца?

Ето ме сега. На 23 г., жена, млада, уверена и мислеща. Работя в лондонското Сити. Анализирам и се уча от преживяното.

Поглеждайки назад си мисля, че всъщност имах късмет. Въпреки всичко успях да не падна в пропастта на профанното. За което благодаря, благодаря на онези истински преподаватели, до които имах щастието да се докосна и на критичните ми (понякога прекалено) родители, за които 5.825 по математика не беше същото като 6.00; които ме научиха да не се задоволявам с посредственото и че винаги има стъпало нагоре, независимо дали ти се струва, че си стигнал върха.

И едва на 18 г., аз бях изправена пред избор – къде да уча, за да получа онова образование, което да ми позволи да изкача това следващо стъпало. Но за мен това не беше избор между равностойни алтернативи. Не и през 2009 г., в България. Избрах да замина.

_____________

Иска ми се след 20 г. моите деца да имат истински избор. И за да може това да се случи наистина, аз ще започна от това днес да направя своя. Ще се наредя на поредната четиричасова опашка пред посолството в Лондон и ще покажа, че съм повече от име и номер в списък. Без оправдания, без извинения и без апатия. Нали съм дете на свободата, все пак?

 Източник: Баница



Ако сте харесали тази статия, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook , Twitter и Google, или да използвате нашия RSS фийд канал, за да четете винаги най-важните новини за Лондон, Великобритания и света.

Коментирай с Фейсбук

Реклама