Начало BG Лондон Много е трудно да се осинови дете във Великобритания

Много е трудно да се осинови дете във Великобритания



Категория BG Лондон | 2018/05/15 at 10:00 PM | 183
Коментари ->> Добави Коментар
Джулия Лоурънс и Джени Стокс, Дейли мейл

Според последните данни през миналата година са осиновени само 3,050 деца от общо 65,000-те деца, отглеждани в домове. Това е с осем процента по-малко, отколкото през 2007 г. Мнозина обвиняват социалните работници, че отхвърлят кандидатите дори за най-нищожни причини.



Вестник Дейли мейл разговаря с три двойки, които намират други начини да осъществят мечтите си, след като не преминават успешно британския процес на осиновяване.

Прекалено бели

Стивън Уайтхед, 55, който притежава и управлява строителна компания, и съпругата ми Ели, 60, която е учител на деца със специални нужди, са отхвърлени от седем британски агенции по осиновяването през 1996 г., тъй като са „прекалено бели”. През 1999 г. двойката от западен Лондон осиновява двете си деца Оси и Вероника, съответно на 14 и 13 г., от Гватемала. Стивън разказва:

Първоначално се обърнахме към местните власти – Хаунслоу в западен Лондон, където попитахме дали можем да осиновим дете в началото на 1996 г., след години неуспешни ин витро процедури.

Отговорът беше прям и неочакван. „Нямаме нужда от вас. Имаме предостатъчно бели родители от средната класа, които чакат осиновяване.”

Бяхме наистина бесни. Още в началото казахме, че нямаме претенции към расата на детето и имаме желание да осиновим всякакво дете, но ни беше казано, че нещата не се правят по този начин.

Етническите принципи в осиновяването са една от малкото области в британския живот, където все още е законно държавни служители да дискриминират по расов признак, тъй като се стараят детето и бъдещите му родители да са с един и същ етнос.

Беше ужасно да ни отхвърлят в рамките на само десет секунди. Искаше ми се да изкрещя: „Има толкова по-важни неща от цвета на кожата, само трябваше да изслушате това, което имаме да кажем!”

Съпругата ми работи като учител на деца със специални нужди, а аз съм лингвист, който говори хърватски и руски език. Бихме могли да предложим толкова много на едно дете – всякакво дете – но системата беше изключително непоклатима. Нашето основно притеснение беше възрастта ни, но се оказа, че това не е най-големия проблема. Ние сме бели, следователно сме излишни.

Изключително разочаровани, но решение на всяка цена да останем позитивни, решихме да опитаме да осиновим дете от чужбина. След три години, няколко хиляди долари и много проблеми, най-после успяхме да вземем двете си деца от Централна Америка. Те живееха заедно в приемно семейство, но нямат роднинска връзка.

По-скоро трябва да кажа, че взехме едното си дете. Неефективността на британското правителство относно осигуряването на важна документация означаваше, че можем да вземем в къщи само Вероника, оставяйки Оси там.

Минаха още шест месеца преди да успеем да го доведем. Бяхме много притеснени, че той може да ни намрази, защото го оставяме. И тримата плакахме по време на този първи полет към къщи.

Единадесет години по-късно мога да кажа, че имаме щастливи тийнейджъри, които са добре приспособени към живота си тук.

Неправилна етническа смесица

Алекс Бемроуз, 49, активист по въпросите на осиновяването и автор на книгата „Нашият син, който идва отдалеч”, и съпругът й Доминик, 36, мениджър от Мидълесекс, осиновяват сина си Хоре от Гватемала през 2008 г., след като преди това са отхвърлени като прекалено бели. Впоследствие получават отказ за осиновяването на второ дете от Великобритания, въпреки че след осиновяването на Хосе, семейството им се определя като „семейство със смесена раса”. Алекс казва:

Да не ви одобрят за осиновяване веднъж заради етнически причини е достатъчно неприятно. Но ние със съпругът ми бяхме отхвърлени два пъти. Първият път причината беше, че сме прекалено бели, а вторият, колкото и невероятно да звучи, че сме семейство с погрешен вид смесени раси.

Когато се запознах със съпруга ми Доминик, бях над 40 години, така че ние знаехме, че ще е трудно да забременея.

След като направихме няколко неуспешни опита да имаме бебе по естествен път, осиновяването изглеждаше страхотно решение. Щяхме да си имаме семейство и да осигурим на две деца (искахме да осиновим брат и сестра) спокоен и изпълнен с обич дом. Но през октомври 2005 г. отидох на срещата с местните власти с безпокойство.

Нашият социален работни призна, че три неща ще направят много трудно осиновяването във Великобритания: ние сме бели, от средната класа, хетеросексуални.

Цялата тази работа с политическата коректност беше излязла извън контрол.

Като много други двойки в тази ситуация, ние бяхме принудени да се насочим към чужбина. Така преди три години осиновихме нашия син от Гватемала. Тогава той беше на 11 месеца.

Вероятно много наивно си помислихме, че шест месеца по-късно можем да се свържем с местните власти и да осиновим още едно дете. Вярвахме, че ще бъде по-лесно, отколкото първия път.

Все пак, вече не бяхме „изцяло бяло” семейство. Не само, че в семейството ни имаше смесица от култури, но и имахме дълги месеци опит с местните социални служби.

Те бяха изключително доволни от начина, по който отглеждахме Хосе (искахме той да познава своята култура и дори учеше испански). Но нещата се оказаха различни.

Колкото и невероятно да звучи, се оказа, че сега сме дори още по-неподходящи.

Можем ли да осиновим дете от смесена раса? Не, освен ако това дете не е от Гватемала. А колко такива деца има за осиновяване в югоизточна Англия?

Тогава можем ли да осиновим бяло дете? Не, защото сега сме семейство със „смесена раса”.

Гневът още не е отминал. Не заради мен и съпруга ми, а заради всички деца в институции, на които се отказва дом.

Инцидентен пушач

Пол  Кърси, 48, е капитан от търговската флота от Корнуол.

Той е женен за Ела, на 32 г., която в момента се грижи за двегодишния им син Фреди – бебе-чудо, заченато след няколко години безплодие.

Преди пет години Пол и Ева са отхвърлени като осиновители от социалните служби в Корнуол. Една от основните причини е признанието на Пол, че понякога пуши в градината. Ето какво разказва той:

Нашата грешка беше, че сме искрени. Сега вече го знам. Никой нямаше да разбере, че пуша, ако не им бях казал. В случай, че социалният работник беше дошъл в дома ни, за да ни оцени, той нямаше да влезе в дом, пълен с цигарен дим, никотинови петна и препълнени пепелници.

Обичам понякога да изпуша по цигара, но винаги го правя в градината. Никога не пуша в къщи или в колата, никога не пуша, когато наоколо има дете. Но направих глупавата грешка да го спомена.

С Ела се обърнахме към социалните служби през 2006 г. след години безплодни опити да имаме бебе. През 2004 г. пробвахме процедура ин витро, само, за да преживеем два аборта. Логично, осиновяването изглеждаше нашата следваща стъпка.

Имаме изключително стабилна връзка: женени сме от седем години, а сме заедно от 11. Живеем в прекрасна къща с две спални, която е близо до морето – перфектното място, където едно дете може да расте. Когато преди пет години бяхме поканени на предварителна среща, решихме да бъдем честни от самото начало.

Заради работата си отсъствах по няколко седмици (които обаче се балансираха с няколко седмици отпуск на сушата), а Ела, която е от Туркменистан, все още нямаше пълноправно британско жителство, въпреки че щеше да го получи след броени месеци.

А, и аз имах навика от време на време да пуша по цигара в градината. Но ни увериха, че това не е проблем.

Следващият етап беше посещението в къщи. Отново отговорихме честно на всички въпроси, мислейки, че одобряването ни ще бъде безпроблемно. Но бяхме съкрушени, когато след месец пристигна писмо, с което ни уведомиха, че сме оценени като „неподходящи”. Пушенето ми беше цитирано като една от причините, както и фактът, че заради професията си често отсъствам от къщи. По тази логика, на никого от служещите във въоръжените сили не трябва да се позволява да става родител.

Освен това, какво се случва с всички самотни жени, на които не позволява да осиновят дете, защото нямат мъж в живота си? Гражданството на съпругата ми също беше споменато като причина за отказа, въпреки че преди това ни бяха казали, че това няма да е проблем.

Колкото до пушенето, да, бих могъл да го спра. Но имайки предвид колко малко пуша, спирането на цигарите нямаше да ме направи по-добър родител. А и кой може да каже дали нямаше да намерят друга причина, заради която да ни отхвърлят? Бях бесен, защото те отказваха да осигурят на едно дете щастливо и стабилно семейство заради толкова незначителна причина.

В крайна сметка се отказахме и не направихме втори опит. Не можехме да се борим с толкова дефектна система.

Направихме още един неуспешен опит ин витро. Но през 2009 г. се случи немислимото – Ела забременя.

Фреди се роди през август 2009 г. Нашето щастливо и здраво дете е доказателство, че имаме нужда от идиотщината на система. Разбира се, че бяхме и продължаваме на бъдем надеждни родители.

Фреди е гаранция за това.



Ако сте харесали тази статия, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook , Twitter и Google, или да използвате нашия RSS фийд канал, за да четете винаги най-важните новини за Лондон, Великобритания и света.

Коментирай с Фейсбук

Най-четено в Лондон ДНЕС

Реклама