Начало BG Лондон Правосъдието в Англия и България

Правосъдието в Англия и България



Категория BG Лондон | 2017/01/18 at 10:03 AM | 116
Коментари ->> Добави Коментар
Адвокат Владислав Богоров
Новинар



През 2008 г. посетих Лондон като турист. Покрай музеите и Хайд парк реших да вляза и в съда. Става дума за действащ съд, а не за историческа забележителност.

Няма смисъл да говоря за това, че сградата беше по-чиста, а залите – по-просторни, нито че служителите бяха учтиви и че въобще нямаше нищо общо със Софийския районен съд. Това се очаква да е така.

Първото, което бие на очи, когато влезеш на съдебно заседание, е спокойствието. Уж западът бил много забързан, но всъщност никой не бърза за никъде. Съдията изчаква адвоката, адвокатът развива тезата си като на научен семинар. Два часа присъствах на едно дело. Не зная кога е започнало, нито кога е свършило. Нито в самата зала, нито вън от нея имаше опашка от чакащи за следващите заседания. Изглежда при този съдебен състав за този ден просто нямаше други дела.

А как е у нас? Съдията има примерно 10 заседания за половин ден. Понякога 15. Идва в 9, а обедната му почивка започва в 12. Това прави по 3-5 заседания в час. Като имаме предвид, че в началото и края на всяко заседание се викат участниците, че се диктуват номерата на делото и часът в протокола, се получава, че на дело остават не повече от 15 минути.

Българският съдия гони график като шофьор на автобус от градския транспорт. Ако някой адвокат поиска разпит на свидетели или иска да изкаже правни съображения, съдията се нерви, понеже си гледа часовника и вижда, че изостава от графика. И както шофьора, когото са забавили на кръстовището, натиска клаксона, така съдията подканя страните да действат „по-стегнато” или направо отказва да протоколира исканията им и да допусне свидетелите им само и само заседанието да свърши по-бързо.

Съдията няма избор, освен да претупва. Системата не се интересува, че той е претоварен. Важното е да не изостава от колегите си. Всичко това ми напомня на състезание по бягане с препятствия, където участниците носят подноси със супа. Ясно е, че част от течността ще бъде разсипана по трасето.

В Лондон адвокатът изказваше съображения, че щом в разговора от еди-коя си дата не се споменава еди-коя си картина, то следователно е възможно да се допусне, че страните не са знаели за нея. И така нататък в същия дух. Все относно доказателства, които наричаме непреки, защото не е съвсем сигурно какво точно доказват. В тяхната съвкупност обаче може и да се окаже сигурно, че доказват еди-какво си, затова съдиите слушат внимателно, а секретарят записва всяка дума.

Ако в нашия съд обаче заседава състав от трима съдии, както е в Софийския градски съд например, слуша най-много един от тях. Това е този, който ще пише решението. Останалите ще го подпишат, без изобщо да четат. Че защо тогава съдиите са трима? Идеята е, че три чифта очи виждат по-внимателно от един чифт. На практика обаче те имат твърде много дела и твърде много решения. В Софийския градски съд към 60 на месец. Ако трябва да обсъждат всяко поотделно, ще изостанат от графика. Ако обаче си ги поделят по 20 на съдия, може и да насмогнат.

Непреки доказателства те не желаят да допускат по няколко причини. Първо събирането им ще удължи заседанието. После ще напълни делото с още книжнина, а това означава, че ще има повече за четене, когато се пише решението. Най-сетне това ще направи делото особено, пълно с подробности, което пък означава, че то не може да бъде решено с компютърните команди „копи” и „пейст”.

Нашите съдии обичат да решават по този начин, преписвайки от други свои решения, понеже иначе няма шанс да се вместят в графика. Понякога се стига до гафове. Колеги разказваха случая, при който в едно бракоразводно решение била присъдена издръжка на детето, а съпрузите нямали дете от брака.

Аз лично притежавам решение по мое дело, в което е написано какво е било становището на адвокат еди-коя си. Разбира се, такава адвокатка по делото нямаше, което може да се види от същото. Нейното име, както и нейните мисли, са останали от друго дело. Просто съдията е пропуснал да ги изтрие.

Аз не го виня. Ако някой ден имам неблагоразумието да стана съдия, едва ли ще се справям по-добре. Просто работата е твърде много, че да е възможно да се свърши качествено. Делата представляват папки, дебели няколко сантиметра.

Съдията трябва да изчете цялото, за да напише решението по него. При това трябва да пише между едно и две решения на ден, а освен това да влиза в заседания, да резюлира молбите в деловодството, да пише определения в закрити заседания и така нататък. Не е учудващо, че понякога си доработва през почивното време или пък заседава по време на обедна почивка.

Другото, което ме из ненада в Лондон, беше, че всъщност ставаше дума едва за няколко хиляди евро. Както и да го въртиш, една тяхна заплата, а и в България не е кой знае колко. У нас съм имал дела за десетки хиляди и въпреки това не съм успявал да привлека вниманието на съдията. Ако искаш, обжалвай! Само че обжалването у нас се бави с години, пък и попадаш на друг съдия, който е също така претоварен.

При влизане и излизане от залата на съда в Лондон всеки се покланя на съда. У нас няма такива вежливости. В Англия говори само един: било съдията, било адвокатът. У нас се случва няколко души да говорят един през друг, а секретарят да не записва нищо. Ако ли пък записва, записва Бог знае какво!

Цялото това бързане обаче не води до бързо правораздаване. Напротив, делата се отлагат през многомесечни периоди и в крайна сметка България непрестанно бива съдена в Страсбург именно заради бавното си правосъдие. Често искове, които могат да бъдат решени за няколко месеца, се проточват цяло десетилетие. Получава се следното – нашето правосъдие е некачествено, но за сметка на това е бавно.



Ако сте харесали тази статия, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook , Twitter и Google, или да използвате нашия RSS фийд канал, за да четете винаги най-важните новини за Лондон, Великобритания и света.

Коментирай с Фейсбук

Реклама